I have written 4 collections with poetry. In this document you can read the last one. Its name is "The voices in Kia". I wrote it 2 years ago, but I stil love it. If you want to use parts of it, be sure to ask me first, because this book is copyright.

index : cv : poetry : photos : websites : cd list : email : back

 

Creative Commons License

This work is licensed under a Creative Commons License.

 

Кълбо от прежда

 

През бодливия път на съдбата
ние със теб ще вървим.
Смело ще дишаме, ще намерим звездата,
под която успяхме да се родим.

 

Различни адреси, странници сиви,
златното руно или капка мечта.
Страхът ни от мрака или миговете щастливи,
с живота ще поиграем на тази игра.

 

Самоубийствени мисли, удари неми,
трънче в петата или дъха на страстта.
Част от магията наша са тези проблеми,
все по-близо до нас, по-далеч от пръстта.

 

Кълбо от прежда е нашето начало,
начало без смисъл, но смисъл роди.
Като чувствата сладко или виното отлежало,
от нашия смисъл пия със пълни гърди.

 

Между отделните ноти със теб ще се будим -
подправка в живота, чувство си, смисъл дори.
Във мечтите на слънцето със теб ще се губим,
докато някой от нас, като пленник във тях изгори

 

Нарцис и Голдмунд

 

Угасна приятелю... Донесох ти клонка от кестена.
Кестена, който ти толкова обичаше.
Аз съм твоят стар приятел - Нарцис.
Дойдох да те видя.

 

Все още е жив твоят дух в манастира,
сред нас си с това, що ти сътвори.
Ти създаде предмети, от които чувство извира,
чувства донесе тук, където логиката цари.

 

Не беше ли ти този, който в жените,
откриваше островчета на божията мисъл.
Нежност и страст в света на искрите,
останки от същност, сътворителят пътя ни писал.

 

Не беше ли ти този, който живееше странстващ,
от всяка пожелаван, но от никоя не задържан.
Понякога гонен, никога падащ,
търсеше майка си, ти момъко, невъздържан.

 

О, бедни, как пред мен се пречисти,
как страда, доброволно прие нашия ред.
За обич роден бе, за чувства лъчисти,
пак тръгна да странстваш и върна се блед.

 

Любовта, която тлееше зад детските ти очи,
без да иска те погуби. Чувствам те свой.
За пръв път на гроба ти, ме виждаш да плача... Мълчи...
Аз някога премълчах, когато редът беше твой.

 

По едноименното произведение на Херман Хесе.

 

Сълзата и искрата

 

Стоейки на ръба на пропастта,
се взирах в тъмните простори.
Издишах бавно пак страстта,
чух миналото тихо да говори.

 

И чувах как ме викаха предците
със гласове сломени и далечни.
Бавно завъртаха на времето стрелките
във тези дни така зaгубено човечни.

 

Плачех, виках и ръка протягах,
но докосвах само сенките във мрака.
Камък хвърлих, сетивата си напрягах.
Разбрах! Часовникът за мене трака.

 

Кураж събрах, погледнах вътре в тъмнината,
здраво стъпих на ръба ронлив.
Изстенах и направих крачка към тъгата.
Там, при предците ми ще съм щастлив.

 

Условно победил


Повече не мога! Помогни ми!
Ръка подай ми, докосни ме!
Падам, губя. Изкрещи ми!
Моля те, спаси ме!

 

Не мога повече във този свят студен,
където егоизмът надделява.
Обич търсиш, а получаваш отговор смразен,
все гадното и мръсно побеждава.

 

А търся само прегръдка,
приятел си търся дори.
Боже, искам само от въздуха глътка,
искам красивото в мен да гори.

 

Спасение искам, отговор топъл,
думи горещи, горчиви, сами.
Искрено чист отговор, убиващ тихия вопъл.
Искам чувства, които не носят сълзи.

 

Момичето с тъмните коси

 

Тъжно беше момичето с тъмната коса.
Мъничко отегчено от реалността.
Вяра търсещо във утринната роса,
сила черпещо от чувствата в кръвта.

 

Вярата във себе си намерило,
все към нещо се стремеше.
Срещу вятъра ръце разперило,
в усмивка зъби стиснало мълчеше.

 

За своята кауза всичко даващо,
непрестанно пътя си проправяше.
Никога не показваше пламъчето издаващо,
аха-аха показало се и го изоставяше.

 

Тъжничко беше момичето с тъмната коса,
към мечтите уверено вървеше.
Вяра, търсещо във утринната роса,
прекрасен човек то искаше да е, а беше.

 

Стаята


Все така те виждам, замислена, отстъпваща
на някъде запътена, откъсната, нестихнала.
Ту наляво тръгнала, надясно не пристъпваща,
към стаята насочена, във себе си утихнала.

 

Все така те виждам, далечна и заключена.
Към някого загубена, към другиго сменена.
Към нещичко привързана, от другиго отучена,
във себе си измъчена и в себе си вглъбена.

 

И пак се връщаш в тази кръгла стая,
стоиш, не мърдаш, дълго размишляваш.
От всички отстранена, за себе скрила края,
затворена от всичко, въпросите решаваш.

 

Понечиш стъпка да направиш, но буксуваш,
причината за грешката я търсиш там, отвън.
Опитваш се да дръпнеш, нагоре да изплуваш,
към стаята се връщаш да вадиш този трън.

 

А пишеш по стените-"Върнете ми енергията."
По стените на кръглата стая.
Но не разбираш: Във теб е алергията.
Отговорите търсиш вън и сама си отговаряш: Не зная.

 

Бих искал да те виждам, безгрижна и усмихната,
направо пак потеглила, напуснала ръбът.
Понякога гореща, понякога утихнала,
към нищо не упътена, напуснала кръгът.

 

Избери ме


Прокарай ръка през косите ми.
Ти.
Изтрии от лицето сълзите ми.
Ти.

 

Във скута ми плаха седни,
и към моето тяло притисни се.
Желай ме, гали ме, люби.
Замечтана и нежна върни се.

 

Ти страстта и кръвта избери,
посоката, вятъра духнал.
И във думите ми с мен полети,
към сънят ми, към люлякът лумнал.

 

Пожелай чистотата ми, неразбраната.
Ако искаш и плахите ми устни попий.
Избери ме или мрази ме, избраната.
Люби ме сега или сълзите в очите си трий.

 

Въпрос


Когато погледнах към твоите устни,
вместо целувка получих въпрос:
"Дали на света има хора, чиито мисли са мръсни?
Света ми рисуваш прекрасен, а той вирнал е нос."

 

Така ти отвърнах:

"Светът" - що за абстрактно понятие?
Какво разбираш под "свят"? Няколко загубени типа,
скрити под своето лично проклятие,
очите широко отворили, продължават да спят.

 

Това е друго, то е далече от мен,
то е далеч и от тебе самата.
Някъде вън този "свят" задушен,
диша назаем, живее до следващата заплата.

 

На твоя въпрос с въпрос ще отвърна!
Дали има хора които се изчервяват,
хора, изричащи: Удари ме! Аз другата ще обърна...
Хора, мразещи да побеждават.

 

Има ли смисъл, когато загубим
да се завърнем отново!
И отново горещо да любим,
чувства да предпочетем пред сухото слово.

 

Има ли смисъл във нещо,
когато съм близо до твоите устни.
И те обичам горещо,
да ме питаш: "Има ли хора, чиито мисли са мръсни."

 

Бялото в очите ти


Бялото в очите ти целувам
и струна нежна трепва между нас.
Докосвам лично теб и лично в теб пътувам,
мелодия издайна напява твоят глас.

 

Твоите желания обгръщат ме изцяло,
червилото ти вкусвам: с вкус е на жарава.
Докосвам нежно, побелялото от чувства тяло
попиваш ме и любовта ни в нас изгрява.

 

В белотата на очите ти се гмурвам,
любовта ми има вишневия цвят.
Чета по теб, към устните се втурвам,
целувам ги отново. Сега наистина горят.

 

Оглеждам се във белотата ти,
там за разлика от мен си съвършенно чиста.
Лика ми отразен допълва красотата ти,
небрежно девствена, а всъщност страстно-напориста.

 

От устните ти пламъка прихващам,
горящ се гмурвам в твойта белота.
Със смях в очите чистотата ти изпращам,
заменям я със нова, но пламтяща топлота.

 

Витрина


Барабанящите по перваза капки
ме изваждат от тихия моментен унес.
Спя ли? Усещам, че нещо ме влече навън.
А навън вали. Ставам и се обличам.

 

Мокрите капки обгръщат лицето ми,
а аз объркан тръгвам по пустите улици.
Няма жива душа. Даже животните са се скрили.
Едва доловимо светят витрините.

 

Отивам до една. Произволна. Надниквам.
Пласмасови манекени с празни очи. Разглеждам лицето.
Погледът ми се спуска от носа към устните,
за да се спре окончателно на очите. Очите.

 

Изведнъж една кадифяна сянка преминава по витрината.
Изтичва и се скрива зад ъгала. Беше на дете.
Улавям се, че тичам. Тичам след сянката. Задъхвам се
през улиците, калта и собствената ми параноя.

Успявам. Настигам сянката. Прегръща ме. Момиченце.
Питам го защо бяга. Разплаква се.
Хлипа. Опитвам се да го успокоя.
Успява да процеди през сълзи - " Спасявам те"

Миличкото! От какво ме спасяваш?
Упокоява се. Отговаря: " От манекените.
Не знаеш ли, че който ги гледа в очите,
става като тях - сив, инертен и глупаво зависим."

 

Аз съм твоя нов хероин


В историята, предназначена за всички, съществуват измамни илюзии, които наложилата се религия е длъжна да популяризира: злият никога не постига голям успех; само смелчагата заслужава награда; честността е най-верният път; доброто винаги побеждава; добрите приятели са длъжни да те уважават...
Ф. Хърбърт

 

Аз съм твоя нов хероин.
Мислите в теб, може би твоите чувства.
Целувката в здрача, покрита с парче кодеин,
влагата в теб, която сълзите изпуска.

 

Тук съм. Мразен, обичан, ненужен... или?
Горчив като дявола. Като прах по тревата.
Аз съм огънят, който за да гори,
пръстен надяна с лика на съдбата.

 

И все пак си оставам твоя нов хероин,
вдъхновен съм от моята собствена празнота.
Дишам от себе си, сам съм си необходим,
дупка във чувствата, твоята нова врата.

 

Понякога плача, но винаги вечер.
Плача от страх, че всичко зависи от мен.
Предвидим като удара, като думата "вече",
връх на писалка-идеален, но ослепен.

 

Понякога се обичаме с твоята болка,
наслаждаваме се на това как драйфаме сами.
Аз се изчерпвам с думата"нов", а тя с думата "жалка"
и се опиваме от идеята, че толкова ни боли.

 

Усещане

 

Между дима на цигарите
твоята фигура бавно изплува.
Усетих те! Усещам пулсарите,
през дима на цигарите ти до мене доплува.

 

Ти седна! Толкова си естествена.
Но и мъничко притеснена.
Защо ли? Как успяваш да не бъдеш посредствена?...
Кафе си поръчваш и малко сметана.

 

Говорим! Водопад от думи.
Някои даже без смисъл.
Палиш цигара! Издишаш в дъха ми.
Паля и аз... действам без мисъл.

 

Смеем се! Пак нещо смешно изтърсих.
А ти ме подкрепяш с смехът си.
Мисля си: " Колко време те търсих
колко време носих кръста си."

 

Ставаме! Смачкваш цигарената кутия,
бирата набързо допивам.
Даваш ми смачкана хартия: "Хвърли я!"
Горд и доволен аз се засмивам.

 

Кия


Едно безцелно и глухо ридание,
ме докосна във тъмнината.
Или сянка бе? Може би нежно създание,
водещо ме към светлината?

 

Не беше ли ти това, Кия?
Не те виждам, но те усещам!
Може би си представям твоята тиха стихия,
загубен сред спомени, в бъдещето със тебе се срещам.

 

Понякога, мила, те чувствам в отделните хора,
усещам как ме поглеждаш дяволита.
Понечвам да те докосна, това нежно ще сторя,
но дръпваш се, аз търся те и намирам те скрита.

 

А интересно, миличка Кия, след всяко превъплащение
ти все повече към мен се приближаваш.
Дали като тихо създание или нежно творение,
като стрък цвете във мене узряваш.

 

Ех, миличко, ти няма да си расло в саксия,
и затова ще си страстна и неповторима.
От порив в сърцето, миличка Кия,
ще бъдеш реалност само за мен обозрима.

 

Кислород


Молекулите на кислорода преминаха през твоето тяло,
сякаш бяха открили своята нова панацея.
Така живително изпълваха крехките ти гърди,
обладани от единственото желание за живот.

 

Как устремно тръгнаха по трахеята
и ти донесоха онова оптимистично чувство на свежест.
Леко те гъделичкаха и опияняваха,
завихрено бързаха към своя смисъл.

 

За момент всичко спря.
Момента на узряването.
И сякаш научили истината (към която се стремяха)
се втурнаха по обратния път.

 

Младостта и силата обля тялото ти,
и то потръпна в онова първично удоволствие.
Същото което го оцени още с раждането.
Удоволствието от силата на живота.

 

Опиянено от енергията и своя младежки оптимизъм,
тялото ти се превърна в един проблясък.
Експлозия от енергия, чувства и капки истина.
Може би то достигна до момента когато всичко спира?

 

Сляпа жарава


Бях издигнал във култ
идеята за малкия грях.
Ти ми беше свидетел. Кажи им!
Нали наистина бях?

 

Бях слепият нестинар върху твоята сляпа жарава.
Кажи им! Нали ти ме изгаряше!
Не спирах, защото мигът побеждава,
а ти ме гледаше и онези думи повтаряше.

 

Аз танцувах под твоята дива мелодия,
а партньорка ми беше страстта.
Нея в жаравата хвърлих. Запомни Я!
Тя загина, за да живееш във мене сега.

 

Тя прегръщаше култа към малкия грях,
ала ти толкова го презираше.
Ако искаш ми вярвай, но аз го прозрях:
Тя те обичаше, докато за тебе умираше.

 

Смъртта я направи красива,
тя премина под, над, през мен.
И се спря там, където грехът ми заспива,
неабоминирал те целувам уморен.

 

Бяла мечта

 

Как бих сричал по твоите устни,
препускал, дарявал горещо.
Как бих пил от капките страстни,
как бих те увличал във чувствата вещо.

 

Как бих окъпал ръка във косите ти,
бих докосвал лицето, бих милвал.
Как бих преплувал от радост сълзите ти,
бих те воювал, отнемал, откривал.

 

Как бих пил от лъчите ти,
бих те разбирал, грешките твои изтривал.
Как бих разрушавал прегради в мечтите ти,
как бих те обичал, как бих те попивал.

 

Как бих те убивал със винени думи червени,
бих бил твоята чувствена тяга.
Как бих се потапял до твоите чувства стаени,
любовта ни би имала дъх на чаршафена влага.

 

Как бих те познавал, намирал,
бих те вглъбявал самотна в речта.
Ако можех вместо теб да избирам, бих презирал
мене самия, но никога моята бяла мечта.

 

Една сълза на рамото ми пада


Една сълза на рамото ми пада,
въздишка, стон, шамар дори.
Сълзата малка бе, ала силна като клада.
От накапаното още ме боли.

 

А ти си в моите обятия,
горчива, дива и изстрадана.
От въздух не, а от понятия.
Този път от мен ли си предадена?

 

Кълнеш и удряш ме в гърдите
и колко истини ми наговаряш.
В лицето гледаш ме, не криеш ти сълзите.
Шамар. И питаш ме, и отговаряш.

 

Една сълза на рамото ми пада,
въздишка, стон, шамар дори.
Сълзата беше малка, ала ти бе награда.
Ти удряш ме, но мен от друго ме боли.

 

На моята Кати Еймс


А грехът избра сълзите.

Знаеш ли, моя неразбрана Кати,
понякога влюбването просто се случва.
То припламва в теб, окрилява дъха ти,
нанякъде хвърля те и всичко приключва.

 

След това идват сенките,
тези пришпорени вестители на самотата.
А ти затворена в твоята кула им крещиш. "Ей,
аз избрах греха на сълзата, пренебрегнах искрата."

 

Твоята истина, Кати, винаги ме разбира,
или може би аз я разбирам. Ти знаеш.
Обичам те, Кати, ала истината избира!
Моля те, продължавай живота да ваеш.

 

Колко е мек в твоите нежни ръце!
Напомня ми на мен. Ала вчера.
Ти му даваш енергия, ново открито лице,
преоткрива се той. Агамемнон или нова Венера?!

 

Със своето ново лице той разбра любовта,
докосна се до нейната първична идея.
И както мен, той тебе избра- символа на греха!
"Аз съм пиянa от живота, а и не искам да изтрезнея."

 

Тиха е нощта


Безбожно е тиха нощта,
диша във мойта ръка.
Плахо ми духва свещта,
иска сега да реша!!

 

Нощта:

"Идваш ли, идваш, с мене в тъмата.
На самодивско оро да полудуваме.
Пълни чаши да пресушаваме,
горчиви мечти да целуваме?

 

Рано, сутрин, на връщане,
на майка косите да сресваме.
И целувка от усните алени,
на челото й да оставяме?"

 

Ех, изкусителна е нощта,
обърсвам плаканата за Нея сълза.
Вечерта ми подава ръка.
Искам с нея сега да греша.

 

top